За модерното образование

Повечето от темите в този форум са посветени на използването на информационните технологии в обучението. Нормално - все пак това е място за учителите - новатори... Аз самата използвам интернет от 2001 година, направила съм няколко сайта и почти непрекъснато използвам компютър. И все пак - задавам си въпроса - това достатъчно ли е да съм "новатор"... Не, не е.

Затова си позволявам да цитирам една статия, която ми направи силно впечатление.

Клетката на забраните в.Сега

Людмил Попов, Българска асоциация по четене

Когато заговорим за модерно образование, днес си представяме модерна учебна зала в бяло, подобна на офис, компютри и взиращи се в тях ученици. На втори план - грижовно приведена млада, но строга учителка. Тя е протегнала ръка към монитора, сочи и сякаш обяснява нещо много, много сложно...
Така е в Европа, би казал всеки българин, а тук тази картинка е само красива илюзия, която медиите ни подхвърлят, за да разкрасят поредния PR на любимото министерство, което обещава, че училищата, ако не друго, ще бъдат компютризирани. Дотук приключва мечтата за модерното образование. А овехтялото до безобразие българско училище въздиша ли, въздиша по този прекрасен образ и като разбира, че скоро това няма да му се случи, примирява се и високомерно заявява, че отново няма пари и затова ще съхранява традициите, щото те си били много добри.
Опитвам се да иронизирам образа на бъдещето, но не защото съм против рекламната демокрация или против компютрите в обучението, а защото не мога да понеса поредната

евтина, но всъщност скъпа залъгалка,

чрез която институциите се опитват нескопосано да покажат, че правят нещо в посока на дългоочакваната реформа. Колкото и странно да звучи, модерното образование не започва с компютризацията. Нито със закони и наредби, а с прости неща.
Когато за първи път срещнах представители на една модерна образователна система, в която компютрите никога не са били проблем (годината беше 1997-а), и аз очаквах да ме научат как да прилагам електронните средства в т.нар. интерактивно обучение. За моя изненада се оказа, че нито ще ползваме компютър, нито пък ще ни изнасят лекции за новостите в образованието. Започнаха да ме учат, че модерно образование означава ясни цели и подчинени на тях демократични методи. Цели, подчинени на развитието на мисленето, и методи, изведени от добрия опит. Говореше се за развитие на критическото мислене, което се разбираше не като умение да критикуваме (нали това е любимо занимание на българите), а като умение да се справяш в критична ситуация. Възпитан в снобския академизъм на Софийския университет, трудно приех факта, че за да се справиш с това предизвикателство, е необходимо да започнеш с простите неща.
Ще се опитам да нарисувам модерна образователна картина, която може и да ви се стори парадоксална. Учебната зала не прилича на модерен офис, тя е обикновена класна стая, в каквато може би учите в момента или някога сте учили. Прозорците не са от алуминиева дограма, но на всички има стъкла. На едно от тях е нарисувано нещо неопределено - не е надпис, не е човек, не е животно, но е красиво, може би затова дори директорът не желае то да бъде почистено. Някой е донесъл цвете в саксия, не е по задължение и затова то не е увяхнало. Дъската не е задължително бяла, чиновете са заменени с маси и столове, обикновени. Необикновеното е в това, че те не са подредени по обичайния театрален начин. Около всяка маса е оформена група ученици или студенти - едни чертаят върху голям постер (от евтина вестникарска хартия), други четат, трети пишат. В стаята не е тихо.

Няма и помен от традиционната дисциплина,

но витае усещането, че това не е хаос. Някои са си позволили да седнат в кръг на пода по турски върху нещо като килим и разгорещено разговарят. Събули са си обувките. А къде е учителят? О, той седи при тях на пода и си разговарят на "ти". Влиза директорът, случайно. Той усмихнато се извинява за това, че нарушава работата в класа. Някои дори не го забелязват. Те бързат. За да свършат работата си, разполагат с десетина минути...
Знам, че подобно описание ще предизвика у някого недоверчива усмивка, но това, което се нарича модерно образование, започва оттук. Защото отвъд конкретните цели на всеки урок има една фундаментална цел - да бъдат създадени условия за развитие на мисленето, а то е възможно единствено когато тялото и мозъкът се чувстват освободени.
Моята първа среща с тази свобода беше романтична, но днес ми се струва показателна. Никога няма да забравя следния образ - в Люксембургската градина в Париж, където може да се стъпва по тревата, видях студент, който лежеше по корем и пишеше писмо. Беше събул обувките си, а от дупката на чорапа му се подаваше пръст. Той шаваше с този пръст, пишеше и изобщо не му пукаше. Наоколо седяха две бабки, разсъблечени до кръста (по сутиени), които весело си бърбореха и на които също не им пукаше. Тогава разбрах, че свободата е въпрос на манталитет, на мислене и поведение, което се предава на поколенията. Не очаквам българските баби да се държат по този начин, но ако в основата на това предаване стоят възрастните, то е ясно, че промяната трябва да започне в самите тях. Как иначе учителите ще обучават на мислене своите ученици, след като самите те са формирани от образователна система, в която свободата на мислене никога не е била цел.
Повечето български ученици и студенти

седят вързани като в клетки

по време на учебния час. Пред тях се извисява фигурата на всезнаещия преподавател, който, омаян от собственото си красноречие, дори не забелязва, че т.нар. аудитория отдавна спи или все още не е заспала, вероятно защото се страхува от санкции или е заета с други, по-интересни мисли. Ако попитате този преподавател каква е целта на урока му и какви са методите му, най-много да получите сърдит отговор: първо, че това не е прост урок, а лекция, и второ, методите са въпрос на талант и лично обаяние.
В съвременните образователни практики лекцията е един от най-неефективните методи за преподаване. Установено е, че студентската аудитория усвоява 70% от информацията в лекция до 15-ата минута, след това ефективността рязко спада. Т.е. ако преподаването в рамките на 45 минути се състои в лекция, то 30 минути от нея са безсмислени. Сега с проста аритметика можете да изчислите каква е ефективността от престоя на детето ви в училище и защо след това трябва да давате пари за частни уроци или курсове, където впрочем се случва същото.
Ако попитате учителя, седнал на пода със своите ученици, какви са целите и методите му на преподаване, той би ви обяснил, че основната цел е да развие у учениците мислене, а стратегиите се основават на принципа учебните дейности да се сменят на всеки десет-петнайсет минути. Може би ще искате да разберете какви са тези учебни дейности, дали не са нещо ново, модерно. Отговорът ще ви разочарова -

четене, писане, дискусия

Засега човечеството не е измислило други основни учебни дейности и вероятно никога няма да измисли. Но не си мислете, че е лесно да се справиш с тях. Представете си колко би било трудно да реформираш класната стая, ако непрекъснато някой ти напомня, че масите не трябва да се местят, защото се чупят, че в класната стая трябва да е тихо, че е безобразие учениците да седят на пода (не дай си Боже студентите и достолепният чичко професор) или че е ужасно неприлично и противовъзпитателно да говориш на "ти" с обучаемите, защото по този начин уронваш авторитета на институцията, на държавата и пр. Нали разбирате, че ако тази проста промяна във външните неща се окаже невъзможна, за никакво модерно образование не може да става въпрос.
Много по-сложен обаче е проблемът с взаимоотношенията между учениците и преподавателите. Верни на традицията, защото само тя им остана, преподавателите продължават да се придържат към смехотворния академичен протокол. Днес отношенията между преподаватели и ученици трябва да се градят на партньорството. Дистанция, каквато е говоренето на "вие", между хора, които са заедно повече отколкото със семействата си, е изкуствена, старомодна и ретроградна. Говоренето на "ти" също е прост метод, който красноречиво говори дали едно образование е модерно, или още изживява носталгията по своето средновековие и не може да се отърси от своите комплекси. Класната стая и аудиторията не са

места за избиване на комплекси

за малоценност, породени от неосъществени амбиции за научни постижения, кариера или личностна изява. А децата, включително и студентите, не би трябвало да бъдат употребявани за безплатни психотерапевтични сеанси, по време на които привидно здрави хора облекчават психическите си страдания. Вероятно звучи грубо, цинично, но се опитайте да погледнете образованието и от тази гледна точка.
В модерната класна стая не може да се говори за дисциплина. Училището не е казарма, макар че много учители, пък и родители биха искали. Ако учителят е планирал добре дейностите си така, че учениците да бъдат ангажирани с разнообразни задачи, то проблемът дисциплина автоматично би отпаднал. Не е трудно да фиксираш какво ще се прави първите десет минути, следващите петнайсет и последните пет. Но не е трудно, ако разполагаш с необходимите стратегии. Като преподавател аз разполагам с шейсет, които получих наготово, и дълго време се борих със собствените комплекси. Не ми се щеше да призная, че познанията ми в областта, в която съм специалист, са по-маловажни от методите, че трябва да използвам нещо, създадено от хора, които не изглеждаха по-учени от мен, че трябва да забравя на какво са ме учили в университета и пр.
Когато наблюдавах студента и бабите в Люксембургската градина на Париж и се радвах на свободата им, годината бе 1993-та. През 1997 година разбрах, че модерно образование означава

свободно, критическо мислене

и демократичен метод. През 2007 г. дочух по телевизията, че въпреки всичко сме влезли в Европейския съюз. Дали и образованието е влязло? Днес основна цел на българското образование е компютърът. Днес светилата в достолепното министерство, както и техните съветници от още по-достолепните университети не желаят да започнат от ясните цели и ефективните методи. Още повече че няма нужда да ги изпробват, тъй като светът е направил това. Вероятно не е икономически целесъобразно да се започне от по-трудното. Ами така е на Запад... И тъй като вече сме на Запад, учителите ще трябва да си плащат за своята квалификация, но за съжаление на хора, които отново ще им разказват приказката за компютъра с терминологията на дидактиката от по-миналия век.