Февруари 2008 - съобшения
Днес в ОУ "Христо Ботев" - с. Аврен, Варненско, днес (29.ІІ. - петък) се състоя тържествен концерт, посветен на 130-годишнината от Освобождението.
Нищо особено, ще кажат някои. Аз обаче ще се похваля със своя успех. Като човек, в чиито задължения са включени всички празници, имах добра идея. Доволна съм, че успях да я реализирам. Всички участници - от водещите до танцьорите, от най-големите до най-малките - бяха облечени в народни носии. Всички! Разбира се, не успях да облека всички в завършени костюми. Имаше момчета само с пояси - все пак елементът от националната носия присъстваше.
Като цяло идеята беше всеки да е с носия - каквато има! Щеше ми се на този празник поне да бъдем не с модерни дрехи, а с народни носии, защото ми харесва традицията в други страни целите семейства да са с характерните за страната костюми. Това за мен е начин да запазиш идентичността си в света на много култури и традиции и да покажеш принадлежност към една от тях. Истински се надявам това да се превърне в традиция и да се обличаме целите семейства, всички граждани на България - от краваря до президента - на 3.ІІІ. в носии!
Другото за автопохвала е, че успях да въодушевя учениците си и всички искаха да участват в празника с изпълнения. Естествено в началото имаше "Оооо!" и " Ааааааааа!", но, като разбраха, че всички на сцената ще са с носии, започна надпревара кой и с какво да участва.
Моите трудности с намирането на костюми на всички бяха сериозни. Наложи се да използвам като пояси за първолаците няколко престилки от училищната музейна сбирка, но ефектът беше добър. Идеята - реализирана! Това е важно!
Целият концерт беше записан на видео и предстои още във вторник да го гледам, защото зад кулисите не е удобно да си зрител. Надявам се да успея да споделя някои снимки тук.
Дотогава ще се радвам да разбера как приемате една такава идея - на 3.ІІІ. всички с народни носии.
И да не забравя: Честита баба Марта! Да сте здрави и щастливи! Повече удовлетворение от положения труд и пълноцена почивка! И честит 3-ти март! Светъл празник и истински прояви на родолюбие!
Снимките не са особено качествени, но най-голямата по формат ми е любима - това са момиченцата от рецитала, който е публикуван вече ето тук.
Днес попаднах на една статия, посветена на родния ни български език. Отнася се за това, че на никого не му прави впечатление лошият изговор, непознаването и незачитането на правописните, правоговорните и пунктуационните правила. За лексикални и стилистични просто не може и да се продума. С много от казаното в статията съм съгласна. С други неща - не. Не съм на 100% съгласна с хвърлените в градината на образованието камъни, че за всичко е виновна програмата и учителите.
Но съм категорична,
- че, докато гоним високо академично ниво, а практиката ни куца, спазването на езиковите норми няма да го бъде;
- че не е възможно стожери на българския език да бъдат само учителите по български и литература;
- че е крайно време хората, живеещи в Българи, да знаят и то не на елементарно ниво български език;
- че е ненормално в българско училище да са заложени по-малко или равен брой часове по български, отколкото по чужд език (нека знаят английски, ама да ме прощавате, без упражнения, диктовки, часове за правопис... сме си обрекли младите хора и бъдещите поколения на доброволна асимилация)
- че обществените ни медии (и всички, които имат медийни изяви) трябва да проповядват правилния български език.
Предостявям възможност да прочетете въпросната статия ето
тук и да коментираме някои аспекти на проблема, за които е възможно да не съм се сетила.
Сигурна съм, че ще има и съгласни и несъгласни с мен. Нека поговорим!
Една позната ми прочете нещо,
което много ми хареса. Тя не знаеше от кого е това, аз пък не съм
търсила автора. Но тези няколко изречения ми въздействат. Връщат ми
доброто настроение, карат ме да се усмихвам и да не забравям, че още
имам нещо детско в себе си. И не се смятам за инфантилна.
Моля хората, които възприемат приказките и детските стихчета като губене на време, да не четат нататък!
На другите - поздрави от мен с усмивка и блясък в очите!
Вълшебна градина
От
един вълшебник взех семена. Нощем ги посях на луната. Поливах ги всеки
ден със сироп. В една леха избуя сладкиш. Втора леха роди шоколади. От
третата леха мога да ти изпратя в колет сладък сладолед. :D
ПП Ако някой разпознае автора, да ми го каже! Все пак уважавам авторското право! Ако пък някой иска да сподели.
От края на стачката по всички училища тръгнаха мобилни групи. Правят проверки - цялостни или частични, зависи от конкретната им задача. В началото директори и колеги изпаднаха едва ли не в паника - ежедневно обменяха информация къде са били проверяващите, колко време са били в съответното училище и какво точно са проверявали. Постепенно суматохата се поуспокои и сякаш всички претръпнаха. Чуха се дори изречения като "Ох, да минават, че да си работим нормално"
Задавах си въпроса, и продължавам да се питам, кое толкова ни плаши от предстоящата проверка, с какво тя ни пречи да работим нормално. Някои от моите отговори ще споделя, но съм сигурна, че и много не бих могла да дам, защото всеки от колегите и всяко от училищата е с различен опит и различни притеснения. Аз ще споделя моите виждания, а който от колегите иска, може да сподели своите.
И така. По мое скромно мнение една проверка на документация, на организация и реална работа винаги плаши колегията и директорите, защото:
- Винаги има нещо в документацията, което не е досвършено навреме; не е приключена или попълнена навреме и в срок информацията. Къде в по-голяма, къде в по-малка степен. Склонна съм да мисля, че в по-малките училища има повече забатачени истории. Имам предвид документацията по воденето на учебния процес - изпити, протоколи, дневници, множеството книги, разпределения и какво ли още не.
- И в малките и в големите училища има проблем с присъстващите реално ученици - обществена тайна е, че не се пишат отсъствия винаги, че често се укриват ученици, които не посещават много дълго училище. Извинения и оправдания от типа - да не му спрат социалните, да не се закрие паралелката, да нямаме проблеми с родителите - има много и все "уважителни".
- По презумпция един проверяващ, ако иска да намери нещо нередно, може да го намери. От това следва страхът, че може да се открият пропуски в цялостния процес на организация и провеждане на обучението и живота в училище; че пукнатини може да се открият в методическата подготовка на всеки един колега; че може да се тръгне и по подадена жалба за непригодност в педагогически смисъл и т.н.
Страховете и притесненията са си факт, но си мисля, че има и ползи от тях. Какви ли? Ей на :
- За много кратко време всичката документация се привежда в ред.
- Спазва се работното време и трудовата дисциплина.
- Всички разпределения се съставят и представят в срок и се спазват.
- И педагогическият и непедагогическият колектив стриктно си изпълнява задълженията.
- Започват да се пишат реални отсъствия на реалноотсъстващите хора и се изискват реални извинителни бележки за извиняванена отсъствията.
- Като по команда всеки започва да се подготвя по-сериозно за часовете си.
- Изпитванията са регулярни и по план, а не само в края на срока.
Сигурно съм пропуснала много неща, които бих могла да споделя още. Сигурно съм твърде субективна. Но съм убедена, че всеки може да се включи със свой отговор на въпросите: Защо се страхуваме от проверките; с какво те помагат на работата ни и с какво пречат.
Тъй като мисля, че е добре да не си крием главите в пясъка, а да си казваме право в очите своите си недостатъци, за де ги избягваме и преодоляваме, смятам за нормално да си покажем кривините. Ако се окаже, че сме некадърни учители, по-добре да напуснем системата. Ако пък сме достойни учители, да си проличи и по самочувствието ни и по заплащането ни, и по отношението на обществеността към нас. От истината понякога боли, но ...
Очаквам, колеги, да си признаем първо пред себе си своите недостатъци простичко и истински. Очаквам реакциите ви. :)