Още помня първите си учителки. Дори от детската градина. Помня ги с добро, дори с някаква носталгия. Учеха ни да откриваме красотата на живота. Имаше доверие между нас. Никой не говореше за агресия в училище. Никой нямаше нужда да подава сигнал, че някой го тормози. Ние пък гледахме да спазваме правилата.
Днес учениците си позволяват да стоят в час с крака, вдигнати върху чина. Родители пък нахлуват в училище и раздават шамари на учители. Само защото са написали слаба оценка на детето им или са му направили забележка. Има и учители, които си позволяват да обиждат ученици. И такива, които направо ги удрят. И то в детски градини. Няколко записа изобличиха това. Жалко е, че се петни името на цяла гилдия. Стигнахме дотам и съученици да се бият помежду си, да унижават по-слабия и след това да качват клип в интернет. За още по-голямо наказание и унижение. Непрекъснато се набелязваха мерки, решение обаче нямаше. Затова и директори започнаха да го търсят сами. Чрез пощенски кутии и онлайн платформи, където можеш анонимно да подадеш сигнал, ако си жертва на тормоз. Така само за около седмица има подадени около 20 оплаквания от ученици.
В същото време статистиката сочи, че случаите на агресия в училище нарастват с всяка изминала година. Конфликтите все по-често избухват в социалните мрежи и след това се пренасят в класните стаи. Ту заради момиче, ту заради борба за територия, ако щете, дори след спор за по-готино селфи. Защото социалните мрежи станаха неотменна част от живота ни. Мястото, където можеш да бъдеш такъв, какъвто навън не си. Някак си изчезнаха добрите примери. Родителите дори нямат време да обсъдят тези проблеми с децата си. И най-често отново научават за тях от Фейсбук. Защото дори майките предпочитат да обсъждат темата в разни форуми, вместо да поговорят с учителите или с децата си на четири очи. И така проблемът се замазва. Няма го доверието, всеки гледа на другия като на враг, а не на партньор.
В същото време учителите са смазани от препускането на материала в часовете, децата – от поредните промени в системата, а родителите – от всички неизвестни около тях. И както се казва, явно спасението на давещите се е дело на самите давещи се. Излиза, че всеки трябва да мисли свой начин за решаване на проблема с агресията – дали чрез онлайн платформа, пощенска кутия или нещо друго. Важно е да се говори. Важно е и да научим децата да споделят. Да ни имат доверие. Ако не могат да застанат срещу нас и да разкажат за притесненията си, то нека го правят анонимно. Може пък това да е началото. Може след време да не се страхуват да изрекат проблемите си на глас и да ги назоват с истинските им имена.
Автор: Яна Йорданова
Източник: monitor.bg
