Стефка Димитрова е учител в детска градина №8 „Бодра смяна“ в Добрич. Има 39 години трудов стаж – 35 като детски учител в Тервел и в Добрич, но и през останалите 4 години е работила с деца.
– Г-жо Димитрова, в последните няколко седмици обществото е изключително чувствително на темата насилие в детски заведения. Организираха се протести в страната, имаше такъв и в Добрич. Какво е Вашето мнение за тези протести на родителите?
– Протестите са доказателство, че в системата на образованието има проблем. Но аз не мисля, че този проблем трябва да се решава с протести преди да са използвани други средства, които биха могли да дадат същия резултат. Чрез тях се изострят отношенията в обществото, и то отношението на цялото общество към професията на учителя. Аз мисля, че преди да се стигне до протестите трябва да се мине пред един открит диалог между учители и родители. По принцип моето мнение е, че между учители и родители трябва да има първо доверие. Когато ги нямаше електронните средства за наблюдение тогава на какво се опирахме? На взаимното доверие. А сега като че ли доверието избяга. Според мен то е основно условие за успеха в съвместната ни работа. Учители и родители трябва да са партньори, а не врагове. Родителите трябва да осъзнаят, че учителят им помага в отглеждането и възпитанието на техните деца. И не случайно при всеки випуск, който поемам в ръцете си, на първата родителска среща аз казвам, че от този момент в продължение на четири години ние ще бъдем едно семейство. И заедно с тях ще отглеждаме и възпитаваме децата им. На всички е известно, че първите седем години са изключително важни от живота на всеки човек. Те остават своята следа и в неговото личностно развитие по-нататък. За това на мен лично ми е обидно, че се стигна до там, че да си учител едва ли не означава да си престъпник.
– Как ще коментирате случая на насилие в детската градина в Бургас?
– Всяко правило си има изключения. И не бива да си правим изводи на базата на изключенията. Само такива учители ли има? Гледайки, слушайки и пишейки за това в обществото се оформя една нагласа, че всички учители са такива. Не са такива всички учители. Напротив! За да останеш толкова години в професията трябва да те задържа нещо. И ако човек мисли логично ще се запита какво е това нещо. Заплатата? Едва ли. Големият отпуск? И това не би било причина. За мен единствената причина е обичта към децата. И за това смятам, че има изключения, има и случайни хора, които попадат в системата. Но има много учители, които са посветили целия си живот на тази професия. Посветили са обичта си, посветили са познанията си и мисля, че не заслужават такава оценка за труда си. Има и друга мисъл: „Човешко е да се греши”. Аз не оправдавам поведението на колегите, които бяха пуснати в социалните мрежи и по медиите. Задал ли си е някой въпроса каква е причината? След като не начинаещи учители, а такива с опит стигат до там да се държат по този начин с децата. Ако това е тяхна практика не мисля, че не би било забелязано от техните колеги и ръководители в детските градини и училищата. Според мен трябва да се търсят причините и винаги съм била на принципа, че трябва да се изслушват и двете страни. Човешко е да се греши, но след като човек е сгрешил е нормално и да се извини. Ако аз бях на мястото на родителите, които са направили тези видеозаписи, бих отишла първо при учителката. Бих поискала да разбера защо се държи така с децата. Да чуя и нейното мнение. Ако родителят не е удовлетворен той може да се обърне към директора на детската градина или училището. Има и органи, които отговарят образованието. Бих отнесла там проблемите.
– Г-жо Димитрова, наглед професията на детски учител никак не е трудна. Така ли е?
– Не е лесна професията на детския учител. Първо, ние сме длъжни да опазим децата живи и здрави. Това никак не е лесно при положение, че се грижим за не по-малко от 20 и няколко деца ежедневно. Всяко дете си идва с възпитанието от вкъщи. Всяко семейство си има свои традиции, свои маниери, свои методи на възпитание на децата, които не винаги съответстват с целите и с нашата задача да ги учим да живеят в общество с правила. Защото не бива да забравяме, че днешните деца са утрешните хора, които ще бъдат нашето общество. И на които ние ще разчитаме. Аз определено смятам, че независимо от това, че са малки, децата много добре се ориентират и осъзнават кой ги обича, кой не ги обича. И когато им се посочи кое е правилно по-голямата част от тях приемат правилата. Децата от малки трябва да разберат, че навсякъде има правила, с които те трябва да се съобразяват. За да имат приятели, за да живеят с другите хора те трябва да се отнасят така, както искат да се отнасят и към самите тях. На това се стремя да науча децата. И всъщност отново ще се върна към родителите. Много е важно те да осъзнават, че нашата работа не е никак лека и че ние наистина разчитаме на тяхната помощ и разбиране. И че когато споделим проблем за дете ние не го правим, за да засегнем него или родителя. Аз лично съм го правила, за да се реши проблемът. Защото един нерешен проблем води след себе си други. И в един момент се получава ето това – да изгубим някъде по пътя доверието едни към други. Много пъти в дългогодишната си практика съм си задавала въпроса дали правилно възпитавам децата. Защото в работата си човек влага не само професионалните умения, които е усвоил в университета, в института или колежа, получените квалификации, но и своята личност. Учителят възпитава и със собственото си поведение и възпитание. Аз също съм грешила, но съм се извинявала. И когато се извиниш малкият човек разбира, че не грешат само малките. Грешат и големите. Наглед дребни и елементарни неща, ще си кажем. Но тези дребни неща помагат на децата да се оформят като личности. Онова, на което ние искаме да ги научим в детската градина, е те да бъдат добри хора преди всичко. Да се отнасят с другите добре. Да бъдат толерантни, да приемат различните. Да уважават различията, да приемат и друго мнение, не само своето. Това са неща, валидни и за възрастните. Защото това са качества, които са необходими през целия им живот. И ги подготвяме и за училище, където те ще се занимават със сериозна образователна дейност. Много пъти съм си задавала въпроса дали правилно възпитавам децата. Отговорът са ми давали самите деца и родители. Факт е, че с голяма част от тях аз продължавам да общувам и след като излязат от детската градина. Факт е, че децата се връщат да ме прегърнат и да ми благодарят. Родителите ме търсят и за съвет, и за да споделят своята радост от успехите на децата. И това ме прави щастлива.
– Смятате ли, че поставянето на камери за видеонаблюдение ще реши проблемите с насилието в детските заведения? Вие лично бихте ли се притеснявали ако има камера във Вашата група?
– Аз няма да коментирам дали е законно или не, дали е морално. Винаги съм била открит човек, няма какво да крия дори да има камери. Но не мисля, че камерите ще решат проблема с доверието. Там, където няма сериозни проблеми, няма нужда от камери. Не се е появил въпросът за камери. А там, където има проблеми, не мисля, че техниката може да ги реши. А откритият диалог. И връщането на доверието и уважението към професията на учителя. Защото наистина в началото ние се нуждаем от кредит на доверие. В процеса на общуването си с децата и родителите ние спечелваме или не спечелваме тяхното доверие. Но в крайна сметка без доверие не можем да възпитаваме със сърце. И всъщност целта е младите и интелигентни хора да избират професията учител. Как биха избрали една професия, която обществото заклеймява едва ли не като професия престъпник?
Източник: dobrichonline.com
