Всички искат да учат езици и математика, а шлосери и хлебари няма – така е днес в България. И затова се обмисля преструктуриране на приема в средните училища. Но дали това ще реши проблема? Проф. Ивайло Дичев за „Дойче веле“ пише:
Протестите на родители се превръщат в неразделна част от образователния процес – един вид медийна родителска среща. Но наред с обичайните сюжети от криминалната хроника, с темите за тежките раници и за това дали учителите произнасят сакрално-мазохистичната дума „робство“, в последните дни се зароди един конфликт, който заслужава сериозна дискусия. Става дума за опита на Министерството на образованието и науката (МОН) да преструктурира приема в средните училища, така че намаляващият брой деца да се пренасочат от претоварените профилирани паралелки към професионалните.
На бунт „срещу образователния геноцид“ се вдигна Враца в защита на своето училище „Христо Ботев“, не закъсня и Русе с елитното „Баба Тонка“. Обществено неспокойствие е обзело и градове като Сливен и Бургас. Министерството повтаря, че всичко ще става постепенно, а както знаем, стилът „Борисов“ е валсова стъпка – две напред, една назад. Но проблемът няма лесно решение и ще се завръща отново и отново.
От двете страни на барикадата
От едната страна стои желанието на публичните власти да правят образователна политика. Поглеждат от птичи поглед пазара на труда и констатират, че докато едни кадри има в изобилие, други все повече не достигат. Има математици и знаещи немски, но няма шлосери и хлебари. При възприетата схема „парите следват ученика“, която трансформира публичната услуга в нещо като пазарна стока, търсенето се концентрира в елитните училища, които набъбват неконтролируемо, докато по-скромните техникуми изпадат в порочен кръг – по-малко пари, по-малко качество, още по-малко пари, още по-лошо качество.
Държавата обаче няма смелостта да каже, че цялата тази система е сбъркана, защото никакъв свободен пазар няма там, където 99% от образованието е държавен монопол. Има едни сакрални идеологически теми, които в България неизменно будят трепет – наред с „робството“ сред тях е и пазарът. Само че държавномонополистичната система на образованието се движи не от конкуренция и борба за качество, а от битка за бройки. А те пък се отпускат според познанства, според политически решения, ако щете, дори можем да ги разглеждаме и като функция от енергията на протестиращи родители.
От другата страна стоят гражданите, които виждат ситуацията от своята частна гледна точка. Готов ли си да обречеш детето си да работи цял живот като шлосер или хлебар? Ами ако поиска да учи нещо друго по-нататък? Дето се казва – от математик хлебар по-лесно се става, докато за обратното ще видиш доста зор. Ясно ли е изобщо при този бурно променящ се свят какво ще е нужно на децата утре и дали хлябът няма да се прави от роботи? Ако питате мен, най-голямата несигурност е в това дали изобщо се планира децата ти да останат тук. Елитните училища определено дават повече шанс за емиграция, особено езиковите профили.
Кратка история на техникума
Самото професионално образование заслужава отделен размисъл. Техникумите бяха създадени по времето на соца заради големи предприятия по места, които междувременно изчезнаха, а държавата така и не се реши да инвестира сериозно в преобразуването им. А да правиш професионално образование за дребен бизнес прилича на абсурдизъм: малкият производител ще назначи трима шлосери, но къде да се дява цяла паралелка? И то година след година. В крайна сметка на шлосерите няма да им остане нищо друго, освен да работят като сервитьори – това ли искаме?
Аргументите, с които родителите контрират министерството, пак са вдъхновени от свещения пазар. Как така ще се пречи на свободния избор? Всяко дете трябва да следва интереса си, всичко друго ни връща към тоталитарната държава. Впрочем по-старите вероятно помнят, че по времето на Живков тази тема беше също толкова актуална – всички искаха езикови училища, а режимът имаше нужда от работници. Помня, че в един момент бяха въвели едни професионални профили в гимназията, където посредством технологични евфемизми учениците се пренасочваха от чантаджийството към реалния сектор – така например кодираното название на краваря беше „оператор на биологична единица“.
Голямото роене
Добре, свободен избор, само че, ако ще е пазар, нека да е рошав – и родителите да бъдат така добри да си плащат за образованието на децата. Кой където иска, колкото, както. Публичното преразпределение на средства предполага политики, а не обслужване на абонаментен принцип. По същия начин беше съсипано висшето образование: отваряха все повече и повече университети, всеки от тях с всевъзможни специалности. Четири пъти повече магистърски програми от бакалавърските, навсякъде масовизация на професори, прием с тройки, борба за всеки студент.
Мисля, че е същото в елитните училища. Просто няма сила, която да спре процеса на роене – да закрие звена, да окрупнява институции (ако слееш две училища, единият директор ще остане без работа, нали така, млади математици?). Никой няма интерес от спиране на този процес, защото интересите на директорите и на родителите съвпадат. Вярно, че в момента бизнесът натиска, но икономическото оживление ще е до време, а образователните стратегии са дългосрочни. Нали помните как се присмивахме преди 10-20 години на инженерните специалности, за които нямало бъдеще? Пък и кой точно бизнес, какви хора го представляват, на базата на какви проучвания и стратегии искат дограмаджии, а не вулканизатори?
Две възможни посоки
Едната възможност е да тръгнем откровено по пазарен път. Да даваме ваучери на семействата, които си плащат данъците, а децата да ги носят където решат. Ако пък бизнесът иска кадри, нека бъде така добър да дава стипендии, да сключва договори и да не ни занимава. Все повече свобода в програмите, стимули за частни училища, може би някакви квоти за социално слаби с помощта на филантропски фондове.
Другата посока би предполагала да се върнем към образователните йерархии, каквито ги знаем от векове и в които хора като мен още вярват. В елитните гимназии би трябвало да се влиза трудно. Ако изведнъж много деца започнат да покриват високия критерий – чудесно. Но в такъв случай трябва да вдигнем критерия още повече и така в тези гимназии да влизат още по-добри деца. Принципът се нарича numerus clausus – ограничена бройка места, за които се борят желаещите. На толкова жители – толкова бройки за елитната математическа гимназия. И колкото повече желаещи има, толкова по-висок да става критерият. Това би означавало, че парите ще следват качеството, а не бройката, че училището – средно или висше – няма да е принудено да се бори за повече бройки, а за нещо съвсем друго.
Противоестествена симбиоза
Чувам веднага възраженията. Пазарна шокова терапия в образованието – невъзможно, никой политик няма да посмее. Оценка на качеството звучи по-добре, ама кой да я прави? Да създадеш йерархия от хаоса върви против третия закон на термодинамиката, нали така, млади физици? Затова, боя се, ще си караме с тази противоестествена симбиоза между държавен монопол и пазар, ще припламват раздразнения, ще се коригират някакви бройки, а после дискусията пак ще се връща към въпроса дали отделяме достатъчно часове за „Под игото“.
Източник: dw.com
