На Деня на народните будители се проведе IX национален конкурс за учители-творци, организиран от ИК „Анубис“ и „Булвест 2000“, както и премиерата на сборника със селектирани творби от конкурса – „В завоя на залеза“. Победители са: Награда за Поезия – Анелия Янковска-Сенгалевич, начален учител, 73 СУ „Владислав Граматик“, гр. София – „Съновидение“, Награда за Разказ – Соня Келеведжиева, старши учите по български език и литература, ПГПЗЕ „Захарий Стоянов“, гр. Сливен – „До Синая и обратно“, Награда за Есе – Дияна Семерджиева, преподавател по български език и литература и история и цивилизация, ОУ,, Васил Левски”, с. Брестник, обл. Пловдив – „До човека Алеко Константинов и назад“, а Награда на публиката грабна Кристина Кирякова, преподавател по френски език, Френска езикова гимназия „А. дьо Сент-Екзюпери“, гр. Пловдив – „Седмицата на една българска учителка във Фейсбук“.
Публикуваме разказите на наградените Соня Келеведжиева и на Кристина Кирякова.
Соня Келеведжиева, „До Синая и обратно“:
„– Не ми се приказва, то моето не е живот. Остави ме. Що ти трябва историята на такъв кат’ мен. Не ме връщай назад, че гори. Ей тука – удари с юмрук гръдта си. – Бащиното ми сърце кърви. Бога моля за утеха, а ти ровиш в жаравата на душата ми. Недей, момче.
– Честно, много искам да я разкажа, тъй, за поука. Името ти ще сменя – настоявах.
Трябваше да „досъбера“ героите за новата си книга. „Балканци“ беше почти готова в ръкопис! И Дяволът ли, Бог ли, не зная, ме караха да се моля на последния избран, на стареца, който седеше срещу мен и чертаеше с една пръчка кръст по коравата земя.
* * *
– Историята на бай Михал от с. Сребра разбуни душата ми, Владо. Какво нещо е животът! Преди години бил имотен човек, разправят. Ама сега да го видиш – окаян, брадясал, изпит, дрехите му висят като на чучело. Да го оплачеш жив. Останали едни очи само в него. Стрелват те със синьото си изведнъж, после почват да се реят някъде далеко. По тях само можеш разбра, че е жив. Викам, що пък
да не ти стане герой.
– Казвай, Симо, пък ще видим. То във всяка къща – история – засмях се. – Думата на редактора тежи.
– Ей, поласка ме. Чакай да пийна първо. Та… Изучил момчето си, трепал се бай Михал да види сина си големец. И доживял. Архитект Матей Михалев успял в кариерата. Как точно не знам, ама заминал на добре платена работа в Букурещ. Взел и жена си. В селото на баща му приказват, че още като отишъл, сменил името си. Представяш ли си? Продажник – избълва Симо. – Да знаеш само как се гневя на
такива…
– Ясен си ми като бял ден. Наздраве, де.
– Наздраве… А на къщата си турил табела „Арх. Матеус Михай“. Матеус. Михай – вдигаше вежди Симо. – Който отиде в странско, къса с корените си. Нямат срама, бе. Правил-струвал архитектът, накарал старите да продадат имотите в Балкана, че да му купят къща в алпийски стил в подножието на Карпатите. В замяна – щял да ги прибере при себе си, да са заедно.
– Ха така. Син мами баща си?
– Думи нямам, Владо… Настанил ги на квартира в Синая, че домът му бил само за гости. Плащал наема им някой-друг месец. После ги натирил. Бай Михал се хванал на работа в замъка Пелеш. Не знаел език, ма то по поддръжката на градините не ти трябва да си полиглот, я. За хляба и покрива, брат, човек е готов на всичко, даже и калцуни на туристите раздавал.
– А синът?
– Вдън земя пропаднал. Баща му обикалял Букурещ, Брашов, ама все улучвал на камък. Не успял да му влезе в дирите. Алековата история в нов вариант. А в алпийския дом, до Синая, любезно му отговаряли: „Не се е обаждал г-н Матеус.“
– Гледай ти!
– Старата се поболяла от мъка. Една нощ тихо предала Богу дух. Не открили Михай да изпрати майка си. Погребали я чужди, под чуждо небе. Старецът изстрадал сам мъката си, па се върнал покрусен в Сребра след толкоз митарства. Хубаво-лошо съселяните не го оставили без подкрепа. Туй е историята, брат. Ако ти трябва такъв герой, отивай. Подробностите от него.
* * *
– Не ми се приказва – упорстваше бай Михал. – Не съм бил в Синая за добро. До Синая и обратно, толкоз. Загубих себе си там.
– Ти тук, синът ти – там.
– Бягат децата от гнездото. Отродиха се. Как тъй става, бе? Виж ме – празен съм. Баща без крила. Прекърши ги детето ми.
Старецът утихна. А аз предусещах победата си.
– Да ти разкажа, що пък.
– Казвай.
– Ама имам условие. Герой на книгата не ставам. Виж – погледна ме виновно – да не срамя сина си. Срази ме. Преглътнах горчиво, но нямах избор. Прибрах
писалката в джоба си. И обещах. Историята можех да разкажа вдъхновено, но… Сега ще я скътам в душата си.
Изслушах го мълчаливо, а на изпроводяк ми рече:
– Децата, момче, са ти деца, докато имаш пари. Даваш ли – хубав си. Имаш ли – уважаван си. Нямаш пари – никой си. Туй чудо, обичта към децата, е едно, но тяхната – друго. Искахме добро да сторим. Сега – бездомен съм. Ти чел ли си за дядо Горио? Аз четох книгата, ама подир дъжд качулка. Гледай ме – балкански вариант. Кукувам си, разкъсвам се отвътре. Време е да ида при жената, та да превържем раните си на оня свят, ама като не мога да є занеса добра
вест, не мра, бре. Грешникът не поиска прошка. Щях да му дам, баща съм – вдигна по детски рамене. Една дума чакам, една, та да умра спокойно, ама цели девет години мълчи…– разхлипа се старецът и заизтрива с опакото на ръкава бликналите сълзи. Помни! Грешките, дето човек прави от обич, най-много болят.
– Пази, боже… – измънках и скочих да го прегърна.
* * *
– Ало, Симо?
– Върна ли се?
– Да. Брат, не Михал, Михай трябваше да е герой на книгата.
– И?
– Дума дадох на стареца да не пиша за него.
– Е, к’во правиш?
– Ще намеря друг персонаж. А? Утре тръгвам за Синая.
– Ти си луд.
– Без Матеус Михай няма да се върна. Жал ми е за баща му. Идваш ли с мен?“
Наградата на публиката взе Кристина Кирякова със „Седмицата на една българска учителка във Фейсбук“:
„ Онзи понеделник следобед, в който вървя уморена към къщи. Сетивата ми се давят в уханието на липите, отнякъде се чува кларинет. Тъкмо съм се унесла в тази пролетна празничност, когато мъжът, вървял до мен последните стотина метра, завива в улицата и казва бодро: „Хубав ден!“. Поглеждам го почти ужасена: „Този пък! Наглец! Луд! Какво иска?!! Бягай!“, след което засичам погледа му – благ и усмихнат, точно толкова искрен, колкото липите и кларинетът. Промърморвам засрамена „И на Вас!“ и продължавам с наведена глава… някъде по пътя съм загубила чувството си за нормални човешки отношения.
Влязох днес в един хранителен магазин. До мен на щанда за готова храна – майка с дете. Дама на средна възраст, облечена видимо скъпо… с анцунг, отвсякъде висят синджири, мигли, нокти, коси, всичко се оплита и създава невъобразим хаос. Детето е паднало точно под крушата, но някак при децата и най-комичният външен вид може да мине за сладък. Жената има неприятен тембър и комичен акцент, явно е пропуснала момента, в който вече не е голямо чудо
човек да е живял в чужбина. Обръща се към подобаващото й чедо: „К’во шъ хапниш, мами? Искаш ли скаридки??“, а малката съвсем чистосърдечно отсича – „Не, искам салата от марули!“ Това не беше верният отговор! Жената посърна и тихо прошепна поръчката… това гадно детенце уби парвенюшките мераци на майка си, все пак марулите не си струва да бъдат поръчани на всеослушание с американски акцент.
Гледам ви по телевизията, уважаеми майки, как не ви КЕФЯТ детските площадки… същите онези, на които ние израснахме и оживяхме. Според вас трябва да са обезопасени така, сякаш на тях ще играят не деца, а примати от рядък и опасен вид. И мен не ме кефите всички вие, които пушите по тези площадки, хвърляте си фасовете навсякъде, псувате пред децата, а после в колата им пускате чалга. Не ви кефят и учителите, недостатъчно квалифицирани били, по цял ден си клатели краката, а през останалото време били във ваканция. И мен не ме кефите вие, които не ставате да приготвите на децата си закуска и
чай сутрин, а ги пращате на училище гладни, принудени да се тъпчат с боклуци. Всички вие, свободомислещи майки, които позволявате на дъщерите си да ходят на училище по гащи, а на синовете си – да покриват телата си с татуировки. Не ме кефи и това, че искам да преподавам френски, а не да уча децата ви как да стоят на стол, без да се пребият, как да се хранят, без да се задавят от лиготии, и как да си пишат домашните, без да се налага да ги обнародвам
в „Държавен вестник“ като тяхно задължение!!!
Тъкмо вдишвам с наслада тишината, преди да заспя, когато група „граждани“ започват да смущават мира ми. Жени обсъждат на висок глас почивката си в Гърция, деца ритат топка и се смеят шумно, а един мъж чопли семки. Все неща нормални, човешки, но не и в полунощ! Сядам на терасата и се вглеждам във всичката тази непоносимост. Но програмата се разнообразява – мъжът провежда разговор по телефона от типа „Тировете да тръгват“, а жените все по-жизнерадостно се надприказват на тема „Почивки по света и у нас“. Объркала съм се, групата не са просто „Граждани“, те са „Граждани на света“. Едно от
децата се опитва неистово да се напъха в люлка за деца до 10 кг и никой не се сеща да му обясни, че надвишава поне тройно позволените килограми. Това са онези „граждани“, за които правилата не важат, нито асансьор за 4-ма, нито кола за 5-ма ще им попречат да се накачорят цялата рода.
Онази петък вечер, в която се прибирам по притихналите улици, ей така бавничко, по пловдивски, и съзерцавам хорските прозорци. Прозорец след прозорец попивам живота, тъжен, весел, драматичен, но винаги самотен. Виждам полилей, голям кристален кич, и жена, надвесена над лаптопа си, гримирана и превъзбудена, явно има „среща“ с някой, докато съпругът й гуляе някъде до зори… мила родна семейна идилия. По-нататък полилеят е с вентилатор, от онези едновремешните, прегърбен старец влиза в призрачната кухничка и си налива чаша вода. Останал е сам, за него отдавна петък вечер е просто вечер, задушена от спомени. Следващият прозорец е привидно нормален – мъж се е изпънал на дивана, а около него снове женичка, копнее
той да я забележи, но това никога не става. Изоставя я надеждата петък вечер да се превърне в нещо различно от всяка друга вечер. Повечето прозорци са скрити от всевъзможни пердета и щори, защото страхът другите да видят самотата ни е голям. Пловдив – градът, в който мога да скитам из улиците и да надничам в чуждите самоти, стискайки здраво една малка ръчичка, която лекува моята.
Днес в гората около хижа „Здравец“ попаднах на странна гледка. На пръв поглед къщичка на ужасите, но въпреки тръпките, които ме побиваха, я разгледах и я обикнах. Обикнах малките й прозорчета, изрисувани с детски стъклописи, куклата, безпомощно потъваща в развалините на стаите, покрива, който стоически продължаваше да я пази от бурите. Обикнах децата, които бяха тичали наоколо, обикнах всичко, което се беше пропило в изтърбушеното
й дюшеме. Едни местни хора ми разказаха, че къщичката е на семейство с две деца, които са пораснали и живеят в чужбина. Обикнах хората, на които са отнели внуците в търсене на по-добър живот…. има ли палат, в който човек би могъл да се чувства по-щастлив от колибката, побрала всичката топлина на детството му?
По улицата върви двойка на преклонна възраст. Той е със светъл костюм. Пазил го е дълги години, първо за сватбата на дъщеря си, която така и не се е омъжила, а после за погребението си, но и то се е запънало… та е решил да си го подноси, ей така, без повод. Нахлупил е и шикозна сламена шапка, разбила много женски сърца навремето. Сложил си е и часовника, онзи от командировката в Чехия. Да поглежда часа, не че бърза за някъде… то времето в един момент сякаш спира. Обувките му са чисти и лъснати… много млади мъже могат да вземат пример! Дамата му е кокетка: прическа в мек небесносин цвят, ярко червило, басмена рокля и задължителните бижута – от стъкло, поочупени, но дръзки. Носи и ветрило, с което вее на мъжа си… много млади жени могат да вземат пример! Сякаш излезли от журнал, изпълват улицата с достолепие, вървят, накуцвайки, но стиснали здраво треперещите си ръце…“
