Христо Монов, преподавател по психология във Факултета по начална и предучилищна педагогика в СУ „Св. Климент Охридски“.
Беше добре да има нов закон за предучилищното и училищно образование и той е факт, тъй като старият бе от 1991 г., а времето твърде бързо нанесе своите корекции. Странното в новия закон бе това, че в 42 НС той не бе внесен от Министерски съвет, а от група народни представители, начело с председателката на образователната комисия, която е определяна от свои съпартийци като твърде амбициозна. Големият въпрос на новия закон трябваше да бъде какво и как ще учат нашите деца, а не той да има претенция да решава странични проблеми с палиативен ефект. Защото не може в 21 век учениците да продължават да ходят с тежките чанти на училище, в които са напъхани учебниците и помагалата, след като има глобалната мрежа, чрез която достъпът до информация е моментален.
Много хора не познават парламентарната технология, но от начина, по който бе приет Законът за предучилищното и училищно образование, произтича не само неговото качество, но и прилагането му. Та, този закон бе приет на първо четене в 41 НС. А когато започна работа 42 НС от българския клон на „Отворено общество” поискаха среща с мен и с председателя на комисията по образование проф. Ваня Добрева. Ние се съгласихме и по време на този разговор имаше представител на тази организация от Будапеща. На нашите логични аргументи срещу текста на закона не чухме разумни доводи, той само повтаряше, че законът трябва да бъде приет. Накрая гостът не се сдържа и буквално ни каза, че трябва да приемем закона, защото за него са платени пари. Това ме наведе на мисълта, че този закон не е писан в България. За мен той е сглобяван от хора, които робуват на идеологическата парадигма на либералния мултикултурализъм.
Защо смятам, че текстът на закона е идеологизиран? Чрез философията си той унищожава традицията в българското образование, която се изразява и в неговата равно достъпност, независимо от социалното и финансово състояние на семейството на ученика, изграждането на национална идентичност – спомнете си споровете какво да отпадне от учебния материал. Не само – разбиват се онези постижения, които и сега имаме в българското образование. Забелязвате ли, че това, което приемахме за елит – специализираните гимназии, имам предвид математическите, езиковите, вече стават минало? Те ще се наричат профилирани и не разбирам какво им пречи наименованието – математическа гимназия примерно? Та те имат реален имидж в очите на нашите сънародници, граден бавно през годините. И които създават действително елита на нацията ни.
Специално за езиковите никога не съм твърдял, че трябва да бъдат наречени точно така, защото в света, в който живеем човек, ако не знае език, си остава на нивото на дълбоката провинция, колкото и способности да притежава. Ако те бяха предпочитани досега, то е защото самата методика на изучаване на езика караше децата да бъдат по-дисциплинирани в получаването на знания. А това е най-важното за едно образование – да научиш хората да учат, да ги мотивираш за това. Поддържам, разбира се, връзка с учителите, защото е такава професията ми – повече от 30 г. ги подготвяме за тази сфера. За съжаление, не виждам Законът за предучилищното и училищното образование да им дава повече отговорности. Напротив, той им вменява повече бюрократични задължения, които и без това са им в повече. На тях им остава все по-малко време да преподават, да общуват с учениците си, да се грижат за тяхното личностно развитие.
От друга страна нищо в този закон не спомага за кариерното развитие на учителите. Няма стандарт за тяхната професия, не се дефинира кой може да бъде учител, каква е обществената подкрепа за него. Ами тогава как ще се стимулират учителите да отиват да преподават в едни от най-западналите и затънтени краища на страната? И неслучайно – това са проверими данни – ако у нас годишно учат около 15 000- 20 000 души за учители в бакалавърска и магистърска степен, то постъпващите на работа в училищата са едва под 0.2% от тях.
Дали изобщо можете да си представите за какво става въпрос? Ще го кажа директно – при такъв подход след 5 г. в България няма да има учители. Или 70% от тях ще бъдат в пенсионна възраст. Тогава за какво качествено образование говорим? Проблемът тук е, че възрастовата разлика между учениците и техните учители се увеличава прекомерно много, което я трансформира от поколенческа в културна. Става дума за хора, расли в различни културни епохи, формирани в различни модели на личността. Културният код за предаването на опит и знания един на друг е различен. Част от хората от моето поколение не могат да четат културния код на децата, които би трябвало да обучават. Натовареността на учениците е огромна у нас и не виждам как това ще бъде преодоляно чрез новия закон.
Спомнете си, че в най-добрата в света образователна система във Финландия учебното време е най-късо, домашни на практика няма, а мотивираността на учениците там да учат е най-силна. Но там учител е престижна професия. А в първия вариант на този закон през 2013 г. на първо четене думата учител се споменаваше само веднъж, и сега в мотивите към него не се говори за учител, а за „педагогически специалисти”/?!/.
Ако питате дали ще има хаос в началото на новата учебна година поради ред недомислия по прилагането на закона, бих казал, че провалът вече е налице. Истината (според мнението на големи групи колеги и учители) е, че на всяка цена бе наложен един закон без диалог с професионалната общност /която сама настояваше да има реформа – бел.а./, за да се оправдае в крайна сметка изхарчването на едни пари.
Източник: bgnes.com
