Няма да забравя как като бях студентка, ако възнегодувах срещу системните закъснявания или неявяване на преподаватели за лекции, срещу мен се изливаше вълна от забележки да си мълча. Забележките се правеха както от моите колеги студенти, така и от въпросния лектор. Не знам дали е за хвалба или за порицание, но съм завършила магистратури в два различни университета – един държавен и един частен, и в двата не видях разлика в поведението на преподавателите спрямо студентите.
Сега, години по-късно, след като съм завършила, виждам, че нищо в родното висше образование не се е променило. Случаят с доц. Соня Докова от УНСС, която пишела тройки, без да са нужни знания, е показателен какво (не) се случва в университетите у нас. Но още по-показателни са последствията, когато студентът Кезим Медев се оплаква на ръководството на ВУЗ-а, както и във Фейсбук. Едва след като се разчува случаят, следва проверка. И какво от това?
Проверката само констатира, че наистина са предадени бели листа на изпита, но след като няма оплаквания от студентите – няма проблем, оценките се зачитат. А на всичкото отгоре, въпросната комисия, назначена за проверката, наказва единственият студент, дръзнал да се възпротиви на една порочна практика, с предупреждение за напускане.
Що за абсурд, биха възкликнали мнозина. Абсурд, обаче това е жестоката истина – за да не се „уронва” и без това уроненият престиж на учебното заведение, трябва да си мълчиш. Учиш, не учиш – нали си взимаш тапията. А след това?
Ако трябва да генерализирам този случай, бих казала, че затова болшинството българи не работят по специалността си – просто да си висшист в България вече нищо не означава. Нито гарантира някакви знания, нито добра работа, нито висока заплата, камо ли пък някакъв престиж и уважение.
Но едно е сигурно – в университетът се учиш да си мълчиш. Да си знаеш, че един ден, когато шефът краде от осигуровките ти, когато постоянно добавя нови задължения, а заплатата не мърда, когато ти налага психически тормоз или те кара да работиш извънредно, но безплатно – ти вече си научен на едно – да си мълчиш.
Източник: Автор Веселина Стефанова
