„Спортът в училище е изцяло приоритет на Министерството на образованието, но имаме уговорка с г-жа Милена Дамянова, която е ресорен заместник-министър за средното образование, че ще се вслушат в много от съветите ни“, коментира бившият баскетболен национал.
В бляскавата си кариера той е играл за ЦСКА, Академик, Компакт (Димитровград), Фикосота (Шумен), както и в Омония (Кипър). Спечелил е множество купи и медали, завършил в ВИФ (сега НСА) и знае три езика. Бил е треньор и изпълнителен директор на баскетболната федерация. С него в кабинета на 48-годишния заместник-министър на втория етаж в Спортната палата разговаря Драго Панков.
– Г-н Ценов, вашият екип бе представен в края на юли 2009 г. Кои от целите ви свързани със спорта в училище и масовия спорт бяха изпълнени, кои не и върху кои трябва тепърва да се работи?
– Спорта в училище е изцяло приоритет на Министерството на образованието. Там се ограничаваме с предлагането само на някои промени. В момента се подготвя новият закон за училищното образованието и имаме уговорка с г-жа Милена Дамянова, която е ресорен заместник-министър за средното образование, че ще се вслушат в много от съветите ни. Аз само ще маркирам част от предложенията ни: Става дума за часовете по физическо като брой и освен това искаме те да се водят само от специаслисти; имаме идея да им предложим часовете, които учителите по физическо отделят за извънкласната учлилищна дейност, свързана със спорта, да им се броят към хорариума. Това може да стане от делегирания бюджет на самото училище. Простичко казано, ако един учител по физическо си направи една групичка по някакъв вид спорт, която да тренира два пъти седмично по два часа, тези 4 часа да се броят към хорариума му от часове, за които той получава заплата от учлището си.
– Ще опитам да формулирам три проблема в образованието и ще очаквам вашия коментар по тях. Първият е липсата на достатъчно мотивирани и подготвени учители по физическо възпитание в началния курс – от 1 до 4 кл, което води след себе си един куп други затруднения. Вторият е свързан с формализирането на часовете по физическо в голяма част от класовете в основния и средния курс. Третият е ужасното състояние на базата в близо 1/3 от учлищата. В 1000 училища няма никаква или има само пригодена спортна база, която е далеч от модерната представа за нормалност. Какви можете да направи вашето министерство за преодоляването на тези проблеми?
– Аз ви казах от самото начало, че ние можем да се ограничим само с предлагането на мерки, с които да се изчистят голяма част от тези проблеми или дай Боже, всички. Аз не съм сигурен, че има недостиг на преподаватели. Един от проблемите, който колегите от образованието са ни споделили е, че в някои малки населени места изобщо няма такъв специалист в училище. Те държаха, че не може да се запише дефинитивно, че само от учител по физическо се водят часовете. Бяха склонни на компросми, че при възможност се водят от учител специалист, за да остане тази възможност за малко градче или село, където няма такива кадри. Където има само начално училище от 1 до 4 клас, в отдалечено село, няма как да има учител, който да води на три класа по два часа седмично.
– А как стои въпросът с часовете по физическо, които в масовия случай вече са напълно формални?
– Това идва преди всичко от подценяването на целия час. Една от причините е и обучението от 1 до 4 клас, защото учениците остават с впечатлението, че това е едва кли не свободен час или време, в което малко ще се поразсеят и ще правят каквото и както си искат. Другият сериозен проблем са методиките, по които се води подготовката. Те са много остарели и учебната програма трябва да бъде преразгледана. Това се отнася и за спортовете, които са заложение в нея. Няма да е лошо тази програма да е малко по-гъвкава и да е съобразена с наличната база в града, квартала или селото. Ще е добре тя да се прави донякъде и на базата на желанието на децата. Те трябва да могат да избират и част от спортовете за заниманията в клас. Този проблем не е от вчера… Аз съм бил на учителска практика през 1989 г. в едно софийско училище и още тогава децата бяха започнали да посещават часовете по физическо облечени дънки и ризки…
– Каква е ролята на базата и долко проблемът с нея се използва за оправдание от хора, които не желаят да се развиват?
– Може би основният проблем е нейното състояние и никой не може да се сърди на учениците, за това, че не искат да влязат в тези часове, когато нямат никакви условия. Няма съблекални, да не говорим за душове, бани, мъжки, дамски и т.н… Нали идеята е те да се възпитават и на хигиена, което означава, че след като са играли трябва да могат да се изкъпят и преоблекат, а не да влязат в следващия час миришещи на пот.
– Искате да кажете, да не се изсилваме толкова, когато критикуваме отношението на децата към спорта?
– Сърдейски се на децата, трябва да отчитаме и какво им се предлага. Училищната база не е мръднала с нищо по-напред в последните 30 години като вид и даже се разпада. Преди 30 години учениците намаха с какво да сравняват тази база и тя нямаше с какво да се конкурира. Нямаше електронни игри, компютри и достъпни хубави заведения, a училищният салон, с неговите шведски стени, трамлини и успоредки, бе едно сравнително интересно място. Той даваше повече, отколкото се предлагаше извън училище. И може би това е също една причина за днешните драми. И сега, ако искаме децата отново да влязат в салоните по физическо, ние трябва да ги направим много по-красиви и привлекателни. Да са места, които да привличат децата. В много малко училища съществува всичко това – с бани, съблекални и т.н., Салони, в които могат да се водят нормални занятия…
– Но как училищата могат да се справят с купищата проблеми, когато средствата едвам им стигат за заплати и отопление?
– Знаете, сега парите в училищата идват с делегирани бюджети. Когато родителите започнат да питат директора: Вие имате ли салон или добър учител по физическо и той няма какво да предложи, училището ще изгуби 30-40 деца на година. Причината ще е липсата на условия, които са станали изискване на родителите и обществото. Тогава директорите ще се замислят как по-бързо и по-добре да решат тези проблеми. Търсенето ще ги стимулира да работят по-добре.
– Търсенето би трябвало да идва от родителите, но те не показват особена активност и взискателност, когато става въпрос за часовете по физическо. Може би не оценяват тяхната важност…
– В последно време много се говори за наднорменото тегло и затлъстяването на децата, но посоката обикновено е към към правилното хранене и актуалните диети. Нещатата са поставени много ясно от Световната здравна организация, според която хора между 18 и 65 години трябва да се движат минимум по половин час на ден, а за деца – физическа активност от един час на ден е задължителна. Колко от нашите деца в момента изпълняват това изискване? Скоро гледах статистика, според която за пет години процентът деца с наднормено тегло, които влизат в първи клас се е покачил от 28 на 36. Това е нещо, което би трябвало да ужасява цялото ни общество, защото не говорим само за външен вид. То влачи след себе си безброй заболявания, увеличава разходите на здравната каса и намалява социалния и икономическия потенциал на обществото… Чудя се на хора – иначе интелигентни и с претенции, които казват: „Защо трябва да се развива спортът?”. Ами защото, когато през 1952 г. новият президент Дуайт Айзенхауер получава доклад, може би много по-мек, в сравнение с нашата картина, той дава началото на тази велика спортна система в Америка. Спортът се опира на училището, колежа и университета. Макар днес и те да имат проблеми със затлъстяването, това се случва въпреки усилията на тази система. Можете да си представите какво щеше да стане, ако я нямаше. И още нещо, без да съм гледал статистически данни, мисля, че проблеми от това ествество имат по-необразованите слоеве от обществото им, които не са минали през колежа и университета, защото там всички спортуват. Докато нашето общество не се осъзнае, нещата няма да се оправят.
– Има ли и други причини за това състояние на училищния и масовия спорт?
– Може би вина за това тежко положение имат и хората, които са работили в министерството на спорта през годините, преди това и на ДАМС… Ние много говорим, страшно много говорим за спорт и много малко за физическо възпитание. Малка част от трениращите стават професионални състезатели, но огромната част от тях продължават да спортуват и след като станат на 18 г. Изследванията показват, че човек, който е свикнал да спортува, продължава да го прави цял живот. Ако си се занимавал до 18 -19 г., после ти продължаваш да играеш с твоите приятели, а не висиш пред поликлиниката и здравната каса за лекартства.
– И какво се оказва. Малка част от 625-те хиляди ученици имат достъп до качествени класни и/или извънкласни занимания със спорт. Как може да се промени тази ужасяваща тенденция?
– Интересно колко от учениците са освободени от физическо. Огромен брой от тях са, гарантирам ви. Едно от нашите предложения е да има часове по теория за тези, които са освободени от часовете по физическо. Вместо да отиде да изпуши две цигари в парка, защото е „зле със здравето”, той ще седне отстрани в салона и ще учи теория на спорта. Накрая ще държи тест, който ще трябва да реши заедно със своя преподавател. И съм сигурен, че броят на желаещите да бъдат освободени ще намалее драстично. Иначе, в близко бъдеще, не виждам как ще се реши кардинално проблемът с базата. Средната стойност на един нов физкултурен салон, с ремонт и оборудване е не по-малко от 500-600 хиляди лева. Като я умножим по 1000 се получава баснословна сума, която не е по силите на държавния бюджет. Повечето училища са общински, а всички са под ръководството на Министверството на образованието. Това, с което ние можем да помогнем, е да ги включим в регистъра като спортни обекти.
– Докъде стигна проектът за иозготвяне на такъв подробен публичен регистър на спортната база в България?
– Доникъде. Става дума за някави 10-15 000 лв. Щеше да се прави по една европейска програма, после се оказа, че по нея не може. Имам обещания от повече от година… Подготвил съм подробни указания за това, какво трябва да включва той. Има ли стадион, какво е състоянието на терена, има ли съблекални, бани, ток, вода? Има ли зала и в нея има ли трибуни, табло, съблекални.. Това се отнася за басейните, кортовете и всички други обекти. Сигурен съм, че за два-три месеца ние можем да я съберем тази информация, която след това ще бъде качена примерно на един сайт, а всички общини ще я ползват за собствени нужди.
– И ако погледнем картата на страната, наясно ли сме в кое населено място какви условия за спорт има – бази и клубове?
– Не, не сме. В момента знаем само, че имаме 2012 спортни обекта, от които 90% са общинска, 7% частна и 3% държавна собственост. Единственият извод е, че повечето са общински. Е, и ?! Това с нищо не ни ползва в момента…
– А има ли база данни за регистрираните и работещи спортни клубове?
– Те са 4303, но в същото време има 4300 регистрирани треньори, по данни от федерациите. Тази база данни е доста фалшива, защото излиза, че всеки треньор е клуб. Като се вземе предвид, че има клубове с по 5-10 треньори, това означава, че има треньори, които работят в няколко клуба… Искаме в закона ясно да се разграничат ученическите спортни клубове от останалите.
– Как стои въпросът със спортните училища, които (по идея) са важна брънка в системата за подготовка на елитни състезатели, но с годините доста се компрометираха?
– В момента те са 21, от които само столичното „Ген. Владимир Стойчев” е държавно. Идеята е още 8 от тях да станат държавни и в момента текат процедурите за това. Целта е да се подобри контролът върху назначаването на директори и преподаватели с по-добро отношение към спорта в тях. И тази инициатива обаче крие своите рискове. Те са свързани със средствата за текущи ремонти на тези сгради, за които няма заложени пари в нашия бюджет. Може да се мисли върху това как Министверството на спорта да контролира тренировъчната дейност в тези училища. За първи път направихме наредба за прием и подготовка в спортните училища, в която искаме федерациите да са по-активни. Те могат, примерно, на 15 осигурени деца, да поискат назначаването на един треньор. В момента клубовете задават бройките и никой не носи отговорност, за това че няма деца в паралелките. Ако федерациите поемат този ангажимент, ние можем целево да ги подпогнем за тези деца. Да се ремонтират общежитията, за да видят родителите, че наистина се полагат грижи за бъдещето на децата им. Успяхме да вкараме професионална подготовка в спортните училища, за да могат да излизат с поне най-ниското ниво на съдия, инструктор или аниматор. Така след завършването те ще имат по-голям шанс за започване на работа. Досега, те излизаха без профилирано образование и нямаха никаква квалификация. Това бе и една от основните причини децата да не искат да учат в спортни училища. Години наред те бълваха на пазара на труда предимно охранители, защото тези момчета не бяха подготвени за нищо друго.
