Усещането ми за трагическа вина се засилва, колкото повече наближава краят на втория срок! Героят на трагедията, още от времето на Аристотел, не е нито лош, нито много добър. Проблемът е в гордостта и приумицата му, че може да промени съдбата си, както и във факта, че извършва „грешка“ поради незнание.
Изобщо не съм съгласна с трактовките (които се прави опит да се наложат), че всичко можело се преподава във всеки клас, че самият литературен откъс бил достатъчен, че и обемът нямал значение… Не е вярно това, когато става дума за осмокласници, всичко заедно има значение, защото се изгражда умението да се мисли в контекст. Ако се изучава херменевтика, семиотика, текстолингвистика, психолингвистика и пр., разбирам. Но училището е друг „формат“ за изява. Там знанието е пречупено през не една призма (включително и някои от изброените), за да достигне до ученика и по възможност да остане.
Както и предполагах, не могат да се възприемат накуп от осмокласниците Античността, Средновековието, Ренесансът плюс ключовите автори от епохите. Повечето ученици идват от седми клас само с умения да преразказват. И влизат от раз в голямата литература. Липсва плавност и последователност от едната в другата степен, от едните в другите умения. Нужни са предварителна подготовка или някакъв логичен преход. Основата на гимназиалното възприемане на литературата се изгражда в осми клас: проекция за време и епоха, интерпретация на текст, писане на есе по морален проблем, етична норма и кодекс, разлика между митологично и литературно и какво ли още не. И ако се „изпусне“ осмият клас, българската литература за матурата трудно ще се интерпретира.
Знанието по литература е в „суров“ вариант, остава си и такова до края на обучението, защото има нещо, което е недообмислено генерално. Наясно съм, че учителят трябва да въведе своя драматургия в клас, да открие перспективата и да включи общия стандарт в действие.
ГОЛЕМИЯТ ВЪПРОС Е КАК ЛИТЕРАТУРАТА ДА СТИГНЕ ДО УЧЕНИКА?
От доста време търся причините, поради които не се получава напълно. Вероятни причини са: големият обем от материал; липсата на баланс между различни теми; провокацията от разнообразни автори, включително и съвременни; липсата на подход от преподавателите; големите и тежко написани учебници. Учителят не може да има свой списък от книги – всичко идва отнякъде, в някакъв калъп и таблици; липсва играта с реалностите, възможността ученикът да създаде свои абзаци от мисли и размишления. Литературата е видяна в някакъв голям и необозрим мащаб, звучи много над човека, изглежда недосегаема и незрима за ученика. Което по същество си е така, но литературата на класиците (а не самозванците) е хем близо, хем далеч. И в това е магията ѝ.
Има причини и извън училище: твърде принизена масова култура; читателските практики са сведени до агресивна реклама; липсват аналитичност и задълбочаване в обществената сфера.
Сякаш е време е да си дадем сметка, какво искаме да постигнем с обучението по литература и как това да е част от общата визия на нашето образование: т.е. какви хора искаме да излизат от училище и какви умения да имат?
С три текста на Вазов и Ботев може да се постигне повече, отколкото с десет. Общата ни кауза е да сме национално отговорни, а не емоционално снижени от страх „от скандали“. Количеството в преподаването на литература е за сметка на качеството. (Днес математичката ми каза същото и за нейния предмет, който също бил събран в първа гимназиална степен без особени съкращения). Казано без перифраза: ако имаме повече часове и по-малко произведения, резултатите ще са по-добри.
ФИНЛАНДЦИТЕ ТВЪРДЯТ: ПО-МАЛКОТО Е ПОВЕЧЕ.
Има различни начини за проверка на знанията и уменията: изпитите и безкрайните оценявания (от детската градина до края) не са единствената възможност да се покаже колко знаят детето и ученикът. Изобщо, възможността за справяне в дадена ситуация чрез знанието не винаги е шумна статистика и хвалба за показ. Ако ще се въвежда по-индивидуална форма на работа с учениците, няма как това да става с повече и повече изпити. Ученето е като дишането, не може да се претоварва или да спре.
В българското училище все още е валидно старото сталинистко правило, че проверката е висша форма на доверие. Допускам, че това е инерция. Все проверки, изпити и заплахи, камери и крути мерки. Какво точно се „измерва” и чие благополучие се търси с новия изпит за първи клас? Едва ли това на децата, които още преди да пристъпят прага на знанието, трябва да разберат, че училището е място, където предимно ще се съревновават, калявайки своята воля? Ясно е, че „кадрите имат значение“, но не може учениците да го разбират твърде рано.
В проекта за 11. и 12. клас по литература не виждам достатъчно съвременност. Стига се до Фотев и Пасков. Къде е социалистическа София на Вежинов? Ами Георги Марков, осмелил се да говори и платил с живота си, ами алтернативното село на Васил Попов и пр.? Обяснението е, че учителят можел да си избира какво да преподава – не е вярно. За това няма време, а и в българското училище подобни „своеволия” не се толерират. Ако П. Вежинов, Н. Райнов, Ал. Геров, Г. Райчев, Г. Марков и пр. са в задължителната подготовка на гимназистите, те ще са част от общия корпус от литературно разнообразие и познание. А и ще се превърнат в памет за своето време. Как само би звучало гимназистите да пишат на матурата за Репортажите на Георги Марков! Нещо толкова просто изглежда като гигантска крачка. Вече съм убедена, че е невъзможно да се случи, защото има живи хора (негови герои), които не са му простили… гонят го и в гроба.
ЗАДАДОХ ШЕСТ ВЪПРОСА НА СТО ОСМОКЛАСНИЦИ.
Направих анонимна анкетата, след поредните усилия от моя страна да обясня, че героят има своята драма, а не е просто „чувствителен и с много и все отвлечени въпроси”, както твърдят за Хамлет според своя ръст осмокласниците
Питах за програмата, учебника, литературата, възприемането, трудностите. Няма как да се разбере профилът на днешния ученик, ако някой не го попита какво мисли.
Почти всички ученици отбелязват, че искат да изучават съвременни автори. Не са в състояние да посочат много такива, което ме навежда на мисълта, че имат нужда от помощ и съвет. Толкова много автори се превеждат по линия на ЕС, толкова награди се раздават, толкова интересни балкански творци има, както и български. За жалост в българското училище не може да достигне нищо, сякаш сме в някакъв непробиваем бастион, който чака да бъде детрониран, но в някой далечен ден.
По степен на трудност материалът в осми клас масово е определен като „малко труден”. По равно (и по-малко) са гимназистите, които са подчертали, че е „много труден“ и „никак не е труден“. Това ми се вижда доста интересно като позиция, предвид усилията, които хвърляме заедно, а и натиска, който се налага да упражнявам върху тях. И тук се намесва прословутата съвременност, която определят като нещо интересно, смислено, желано и част от техния свят.
Учебникът по литература. Не съм на мнение, че това пособие трябва да се превръща в сакрална вещ. Учебниците обаче са твърде скъпи, видели сме и доста провали, за да оставим темата без коментар. Не съжалявам, че избрах учебника по литература на „Булвест 2000“, четох с интерес, а и работните листове са сполучливи: добри въпроси, работа по текст, сравнения на различни принципи, таблични модели. Идеята, че може да се избира от учебника, е добра за учителя, но не и за ученика, който желае да има хронология и план.
В анкетата гимназистите отбелязват, че информацията е предадена неразбираемо за ниво осми клас и е трудна за запаметяване. Препоръката на моите ученици към авторите на учебника е да си служат с по-лесни за разбиране думи, с които да обясняват изучаваните текстове. Също така да се постараят повече с подредбата, за да има хронология. Повечето твърдят, че учебникът ги затруднява до известна степен, но като цяло нито твърде много, нито твърде малко. Всички са на мнение обаче, че учебникът тежи твърде много в раниците им.
Като епоха, очаквано, най-много ги затруднява Средновековието. Искат да учат повече Античност, било „по-интересно и истинско“.
На въпроса какво им дава литературата, отговарят, че литературата развива речта и въображението им, успокояват се с четене; пишат по-дълги есета, защото им идвали по-лесно думите; литературата им помага да мислят по друг начин; дори използват думи, които са им направили впечатление; разширявали опита си. Трима души ми отговарят, че губят детското в себе си заради литературата и се натоварват от материала, който им действа мрачно.
Накрая ми пожелават и моите романи да са в конспекта по литература, както и тези на Папи Ханс.
Автор: Дияна Боева, родена в Добрич. Завършила е българска филология. Работила е като учител по български език и литература, журналист и редактор. Публикувала е в различни литературни издания и сборници. Редактор на класическа и съвременна европейска проза. През 2016 г. излиза първият ѝ роман „Писма за оригами“ (изд. „Ерго“).
Източник: kultura.bg
